ЕКРЕМ ПАРМАКСИЗ е подводен фотограф, специализиран в акули, но докато някога се е наслаждавал на спокойствието на света под вълните, сега е загрижен, че лесната достъпност на качествени фотоапарати превръща този свят в обезумяла мина за съдържание. Дали джинът вече е изваден от кутията – какво да правим? Вие мисля?
Преди да навляза в света на гмуркането, океанът винаги ми се е струвал като далечна планета. През детството ми подводното царство беше нещо, на което можех да се възхищавам от разстояние, чрез телевизионни документални филми. Красиво, мистериозно и леко плашещо.
Не съм израснал около това, не бях плувец по природа, но нещо в тишината долу, безтегловността, света, скрит точно под вълните – ме привличаше.
Безкрайните сини коралови градини и рибните пасажи, вихрушки като сребърни бури, не бяха единствените, които ме привличаха. Акулите ме привличаха още от дете. Не в типичния за търсене на силни усещания, Челюсти-вдъхновен начин, но нещо по-дълбоко.
Докато другите деца се ужасяваха от филми или изображения на редици от остри зъби, аз бях този, който прелистваше енциклопедии, скицираше акули в полетата на училищните си тетрадки и се молеше да ми позволят да гледам документални филми за акули по телевизията.
Имаше нещо в тях: могъщи, древни, неразбрани. За мен те не бяха просто хищници, а символи на един див свят, оцелял милиони години. Не ги смятах за чудовища. Виждах в тях мистерия.
Спомням си как гледах сцена в документален филм за природата през 1990-те години на миналия век, в която водолази бяха заобиколени от акули. Водата беше неподвижна. Акулите се плъзгаха около тях като призраци. Сигурно съм превъртял тези кадри десетина пъти. Искам да бъда там, помислих си. Искам да ги разбирам, а не да се страхувам от тях.
Просто гмуркане
В началото просто исках да се гмурна. Океанът е свят, който повечето хора никога не преживяват истински. Те виждат повърхността – вълни, отражения, цветове – но не чуват тишината отдолу, нито пък са свидетели на малките драми от живота на риф: риба клоун, защитаваща дома си, костенурка, плъзгаща се през лъч слънчева светлина, рифова акула, разсичаща синевата като въпросителен знак.
Началната точка беше да усетя водата близо около себе си, да се нося безтегловностно сред онези същества, които бях виждал само в книгите и по екраните. Но някъде между първото и стотното ми спускане осъзнах, че да го видя не е достатъчно. Исках да го си представя.
Не съм си поставял за цел да стана подводен фотограф. Не съм взел фотоапарат, за да създавам изкуство, поне в началото, а за да помня.
След това се превърна в начин за превод: да взема моменти, твърде крехки, твърде мимолетни, и да ги замразя точно толкова дълго, колкото другите да видят това, което видях аз. Чудо. Тишина. Живот.
Подводна фотография Не ставаше дума за перфектния кадър. Превърна се в начин за изразяване на страхопочитание – начин да се върне частица от тишината и мистерията, за да могат другите да я видят. Всяко изображение беше разговор: не просто „вижте какво видях аз“, а „вижте какво рискуваме да загубим“.
Сюрреалистичен блус
Минаха повече от 18 години, откакто започнах като подводна фотография художник. Това, което започна като опит да се уловят сюрреалистичните сини тонове на морето, скоро се превърна в мания около акулите. Една проста страст скоро се превърна в цел.
И някъде в процеса осъзнах, че не съм се превърнал във водолаз с камера, а в разказвач на истории, някой, който просто случайно работи в синьо.
Имаше време, когато се гмурках заради тишината, но с течение на годините нещо се промени. Това непрекъснато взаимодействие с морския живот започна да избледнява и да става все по-трудно за откриване.
Видът тишина, който някога ме обгръщаше, докато бях окачен между водата и безтегловността, е засегнат от нещо прекомерно: постоянната употреба на GoPro камери, червената светлина на светлините на плочите, надпреварата за „само още един кадър“.
Тези видеокамери са навсякъде, където ходя по света – на пръчки, светлините мигат, хората маневрират не за да видят рифа, а за да го заснемат.
Не толкова отдавна, носенето на камера при гмуркане беше избор – нещо, запазено за тези с обучение, търпение или цел. Сега това е почти очаквано. GoPro камера, закрепена на всеки... маска-каишка, куполен порт във всяка ръка, светлини, които мигат, докато подводните папараци се захващат за работа. Понякога се чувства сякаш има повече екшън камери, отколкото риби под водата.
Гмуркането е станало по-малко фокусирано върху самото гмуркане и повече върху съдържанието. Накъдето и да погледна, виждам още една камера на пръчка и още един водолаз, по-фокусиран върху кадрите, отколкото върху момента. Сякаш рифът се е превърнал във филмов снимачен сет, където всяка костенурка е знаменитост, всяка акула е мимолетна камея, всяка коралова глава е фон.
Маската е свалена, камерата е извадена
В ранните ми гмуркания, преди дори да притежавам фотоапарат, всичко ми се струваше свещено. Тихо. Нефилтрирано. Не мислех за ъгли или кадри, просто бях с широко отворени очи, носейки се през свят, на който не му пукаше дали гледам.
А сега? Бил съм на гмуркания, където хората едва осъществяват зрителен контакт с океана. Маска долу, с извадена камера, гонят клипове като подводни инфлуенсъри.
Гледал съм как водолази се промъкват с лакти към морско конче, тълпят се на станция за почистване или се носят на сантиметри над рифа, само за да направят „подходящия кадър“, докато рифът затаява дъх и рибите се разпръскват. Там, където GoPro камерата преди беше инструмент, сега се усеща като рефлекс.
Далеч не съм против фотоапаратите – как бих могъл да бъда, след като нося много професионален пълноформатен фотоапарат? – но колкото повече се гмуркам, толкова повече копнея за онези тихи, незаписани моменти, такива, които никой друг никога няма да види. Такива, които не се нуждаят от редактиране, публикуване или одобрение, а само от спомен.
Когато камерите са навсякъде, присъствието им става рядкост. Груповите гмуркания са станали по-скоро като плаващи филмови декори. Бил съм на гмуркания, при които водолази са се блъскали покрай голохрили риби, без да поглеждат, гонели костенурки, реещи се на сантиметри от риба лъв, само за да направят перфектния кадър.
Разбирам привлекателността и силното желание да се улови този перфектен момент – костенурката, плъзгаща се през слънчевите лъчи, акулата, която се носи от дълбините. Това са спомени, които искаме да запазим, да споделим, да докажем, че сме били там.
Имал съм моменти, в които перфектният кадър сякаш побира цялото удивление, което изпитвам. Но някъде по пътя сякаш много от нас спряха да се гмуркат и започнаха да създават съдържание.
Преследването
Сега се чудя какво губим в процеса. Това, което ме смущава, не са толкова камерите, колкото неотложността. Преследването. Начинът, по който ни издърпва от присъствието. Начинът, по който превръща тихата среща с акула в постановъчно събитие. Начинът, по който фрагментира интимността на гмуркането – как, вместо да споделяме страхопочитание, се състезаваме за ъгли.
Някога водачите по гмуркане просто ни водеха, посочвайки скритите неща, които може би щеше да пропуснем: риба скорпион, камуфлирана в корали, скарида по-чистачка, танцуваща в морска анемона, бавния пулс на морска краставица под нас... перкиТе бяха разказвачи, не просто водачи, тълкуватели на рифа.
Но напоследък ръцете им са пълни – не с лапи или рифови пойнтери, а с GoPro камери. На щандове, със светлини, в куполни отвори. Вече не е необичайно да видите гид да снима всеки момент, да обръща камерата обратно към групата за подводни селфита или да гони костенурка, за да направи перфектния клип за Instagram клипа на магазина.
Понякога го оценявам. Кадрите са хубав сувенир и познават добре ъглите. Бях маркиран в красиво редактирани видеоматериали с акценти и ще призная, че е страхотно да се видя как се нося в синевата, обрамчен от корали и слънчева светлина, като от филм за природата.
Но друга част от мен ми липсва старото темпо. Тишината. Личното внимание. Сега екскурзоводът често е по-скоро оператор, отколкото натуралист. Понякога е напред с GoPro камерата, докато групата се раздалечава. Понякога снима, вместо да посочва онова рядко същество, покрай което преплувах.
Не е тяхна вината – това е културата, която сме изградили. Съдържанието вече е валута. Магазините искат промоция. Водолазите искат сувенири. А екскурзоводите, хванати някъде между безопасността, разказването на истории и социалните медии, се опитват да направят всичко това.
Среща с чук
Спомням си една много странна ситуация на Малдивите, когато попаднахме на голямо ято чукоглави риби, десетки на брой.
Движеха се в бавна формация, телата им разрязваха водата като древни реликви, главите им се мятаха наляво и надясно, сякаш търсеха нещо повече от плячка — може би търсеха мир.
Познайте какво? Двама водолазни гидове, които трябваше да стоят неподвижно, не можаха да се сдържат и се затичаха към училището с GoPro камери в дланите си. Силно. Нетърпеливо. Твърде бързо. После, в един миг, акулите изчезнаха.
Едно щракване на опашките им и те изчезнаха обратно в синевата, сякаш никога не бяха били там. Водачите се върнаха плахо при групата, камерите все още записваха, но бяха празни.
Обратно на лодката, се приближих до тях и цитирах собствените им думи: „Най-незабравимите срещи са тези, при които стоиш неподвижно – и позволяваш на океана да дойде при теб.“
Има и други важни факти, които трябва да се вземат предвид. Прекомерната употреба на подводни видеокамери може да доведе до различни екологични, етични и практически последици.
Това може да наруши морския живот и да причини физически щети на местообитанията – водолази с камери могат случайно да докоснат или ритнат крехки и бавнорастящи коралови рифове. Някои видове може да свикнат твърде много с човешкото присъствие, което ги прави по-уязвими за хищници или бракониерство.
И популярен подводна фотография Местата могат да станат пренаселени, което води до деградация на екосистемата и спад в качеството на посетителските преживявания.
Един вид магия
Под водата има един вид магия, която не се предава на видео – моменти, които не са впечатляващи за камерата. Моменти, които просто... стеИ се надявам да не забравяме, че не всичко е необходимо да се записва.
Някои неща се усещат по-добре в момента, в тишината, в компанията на риф, който разказваше истории много преди да натиснем „запис“.
Тези дни се отдръпвам. Оставям операторите да се тълпят напред. Гледам как рифът зад тях отново се успокоява. Слушам как тишината се завръща.
Защото за мен гмуркането никога не е било свързано с това, което мога да отнеса у дома. Ставаше дума за това, което мога да оставя след себе си – шум, бързане, его – и какво мога да нося само в спомените си. Океанът не е фон за съдържание, а жив, дишащ свят. И понякога си мисля, че заслужава не нашите кадри, а пълното ни внимание.“
Работата на Екрем Пармаксиз може да бъде намерена на неговия уебсайт и в Instagram @ekremcbi, а статиите за Divernet включват Гмуркане САМ С АКУЛИТЕ ОТ ТАЙГЪР ХАРБЪР намлява АКУЛИ МОШЕЦИ? КАКВО НАИСТИНА СЕ СЛУЧВА В ЧЕРВЕНО МОРЕ?
