Le Paradis Blanc

ТЪМНО Е, КОГАТО СЕ СРЕЩАМЕ Фабрис Куро на селския площад в края на януари. Фабрис организира гмуркането в старата варовикова мина St-Même. Следваме го с кола по малък път, криволичещ между къщите, и спираме на решетъчна точка за достъп пред тъмната маса на скала.
Влизаме в огромна галерия и следваме колата на Фабрис около километър през гора от масивни варовикови колони, които поддържат тавана на повече от 10 метра над главата. Паркираме на метри от кристално чистата вода, която тихо е погълнала мината.
Фабрис ни запознава със структурата на бившата зона за добив. Ще следваме червената линия в 300-метров кръг, прост маршрут, подходящ за първото ни гмуркане след дългото пътуване от Белгия.
Това ще запознае Хедуиг със сцената и ще му помогне да направи всякакви корекции на камерата за утре. Той отдавна търси такова изкуствено подземно място фотография.
Оборудваме се на стари изсечени каменни блокове и се придвижваме до плитката вода. Плуваме между забележително белите колони до началото на линията, която маркира пещерния проход, и се гмуркаме в тюркоазената вода по средата на галерията.
На 5 метра се натъкваме на ръждясалата стоманена порта, която някога е обезопасявала мината, като скелет на призрак в средата на галерията. Виждаме по-стари каменни блокове малко по-далеч и аз позирам пред тях.
Малко по-нататък, в подножието на древен кладенец, костите на куче сякаш стоят там от много години. Видимостта до 25 м ни позволява да оценим напълно мястото и да се насладим на внушителния му обем.
Кариерата разкрива типична конфигурация на добив на варовик, с подредени стълбове на интервали от 20 метра, образуващи шахматна конфигурация.
Накъдето и да погледнем, виждаме изоставени кабели, инструменти, вериги, лебедки и парчета дървен материал. Електрическата мрежа все още е на място и изолаторите все още поддържат кабели, минаващи през таваните.
Спираме, за да снимаме стара стъклена крушка, все още непокътната, преди да стигнем до края на кръга.
St-Même-les-Carrières е тихо селце на 20 мили от Ангулем, където зимното слънце боядисва къщите в медени и кехлибарени цветове. Голям брой английски пенсионери се наслаждават на чара, начина на живот и приятния климат на района на Шарант тук, след като дните на добива на камъни са отдавна отминали.
Последната операция, Fèvre, беше закрита в началото на 1970-те години. В продължение на четири века животът на селото е следвал ритъма на ежедневния добив на камъни. Районът за добив се простира на 3 км южно от селото и камъните, които са създали репутацията на St Même, са използвани за построяването на катедралата в Бордо и много официални сгради.
Камъкът е транспортиран с лодка по река Шарант и изпратен чак до Канада. Дори оформя пиедестала на Ню ЙоркСтатуята на свободата!
Тъй като се искаше все повече и повече камък, работниците копаеха все по-дълбоко във варовикова вена с дебелина повече от 50 метра. В своя пик подземната работа се разпростира върху 60 хектара и 60 метра под земеделска земя. Обемите са много по-впечатляващи от тези на подобни мини на други места в Европа.
Когато Fèvre спря да изпомпва, подпочвените води отнеха четири години, за да се стабилизират на сегашното си ниво, наводнявайки долното от трите нива върху площ от 10 хектара.

СЛЕД КОМФОРТНА НОЩ В Chez Anne B&B в селото, управлявано от прекрасна двойка лондончани, се наслаждаваме на добра закуска, приготвена с местни продукти, и отиваме да намерим Фабрис.
Има четири възможни маршрута през мината, от 150 до 700 м, и тази сутрин ще следваме синята линия, 550-метрова линия в западната секция, която минава през Fèvre след електрическите и помпените системи.
Днес видимостта е още по-добра и максималната ни дълбочина е 20 метра. Графити, оставени върху белите стени от работници преди няколко десетилетия, изглеждат свежи, сякаш са написани предишния ден. Те записват добития тонаж, живота в селото и понякога са малко палави.
Върху белите колони с червено са изписани границите на различни скални вени – „Ram“, „Jaune“, „Crème“, ръждясалите останки осеят галериите в контрастни цветове.
Пристигайки близо до основата на стара помпа, за наша изненада виждаме литографирана тенекия, едва корозирала от ръжда и време. Тази водоустойчива и много солидна кутия с надпис „KUB Bouillon“ е била използвана от работниците за съхранение на карбид за техните лампи.
Две помпени тръби минават през тавана към междинния етаж, също наводнен в тази точка. Желанието да изследваме малко сами е непосилно, но сме тук, за да направим поредица от снимки.
Минаваме покрай малка постройка, служеща за стая на работниците в почивките им и кабинет на началника на мината. Виждаме и електрически кабел, лампа и други тръби, които минават през тавана – никой не знае какво има отгоре.
Стари истории разказват за няколко конски каруци, паднали в дълбоки наводнени ями, заобиколени от земеделска земя, но никой не може да каже къде са и голяма част от мината остава да бъде проучена.
Последното ни гмуркане е на оранжевата линия – „линията на пещерата“, използвана за начални гмуркания, защото е достатъчно плитка, за да позволи на гмуркачите да изплуват бързо.
Мястото обаче има своя интерес и позволява на гмуркачите в открити води да видят безопасно мината и нейните артефакти.
В ъгъла на една стая малко под нас виждаме невероятно запазена стара дървена количка, теглена от магарета и коне, за да докарват блоковете от дълбините.
Фабрис се възползва от времето следобед, за да продължи да инсталира розова линия, навлизаща на 25 метра дълбоко в кариерата и която в крайна сметка ще се върти повече от километър.

ВРЕМЕ Е ДА ОПАКОВАМЕ ЕКИПИРОВКАТА СИ и тръгна на път, като първо обеща да се върне след няколко седмици за подходящо проучване. Източната част на кариерата и междинното ниво, до което се изкачват всички помпени тръби, са основно непроучени. Това място е задължителна среда над главата.